sp
Потребител    Парола  

Нов потребител   Забравена парола

НачалоЗа идеятаКласиранеПартньроиКонтакт
    





Маршрут
sp
sp
 
Говорилня (0 теми)
 
 
sp
Пътепис за Танзания

Флаг Танзания    Танзания

  До Килиманджаро и назад или просто Akuna Matata
  Публикуван от nansi_g на 21 март 2011 г.
  Този пътепис е прочетен 505 пъти, рейтинг: 4.33

    Подготовката

Когато миналата година се заговори за изкачване на Килиманджаро, аз не вярвах, че наистина ще тръгнем натам. Всичко беше в сферата на „може би”, „ако”, но и също така „при Евгений нещата стават само първия път – следващата година или не стават, или са много по-скъпи, така че сега е времето”… Тази година на шега започнахме разговори за цени, евентуални отстъпки, срокове и изведнъж дойде време да се внесе половината от сумата, после и остатъка, да се ваксинираме срещу жълта треска и ето, че тръгваме за Танзания. Е, имаше проблеми със смяна на полетите и други организационни напрежения, отпуски, заеми и прочие, но все пак тръгваме!

Въпреки, че си имам готов списък за багажа, винаги има суматоха – батериите не са заредени, нещо липсва, или просто се притеснявам, че нещо не е наред. В последния момент си направих снимки за визата, която се получава на границата (летището). Хаосът беше в рамките на нормалното – роднини, които искат да те видят в последния момент преди да тръгнеш, детето, което трябва да спи следобеден сън в стаята, в която си приготвяш багажа… всичко е под контрол. Манията да си купиш чохъл за раницата (1. за да не ти окрадат багажа в някое летище и 2. За да го носи шерпът без да го окраде и без да ти вмирише раницата) пропадна в последния момент – нямаше по магазините за екипировка. Всичко е натъпкано – 23кг багаж за самолет + 8кг ръчен багаж. Напоследък имам и друга мания – покрай разни изчезнали или забавени багажи, гледам да сложа всичко най-необходимо за изкачването в ръчния багаж. Така дори и да не пристигне основния багаж, пак мога да продължа.

Пътуването

Събрахме се на централна гара в София в неделя, към 16:30. Има доста познати лица, както и някои непознати за мен (на мен ми викат „физиономиста” – мога да се запозная по пет пъти с един и същ човек). Пътят е дълъг. Тръгваме с влак до Атина, после полет до Кайро, от там полет до Найроби, и накрая полет до летище Килиманджаро в Танзания. Почнахме да си ги мерим – багажите и броя бири взети за из път. Никой не липсва, никой не закъснява прекалено много.

Спалните вагони до Атина са определено по-хубави от тези на БДЖ, макар че скоро не съм пътувал с БДЖ. Дори и баня има във вагона, макар че повечето време беше заключена – не знам дали постоянно някой се къпеше там. Проверката на Кулата мина сравнително бързо и след това заспахме до „централна гара” в Атина. Няма такава малка централна гара! Последва кратък курс по ориентиране – как се стига от там до летището (2 други влака), къде се заверяват билети след като се закупят, поради някакви причини единия влак за летището спира на друг коловоз, а не на очаквания и т.н. На летището бирата е в евро, а аз съм си взел само долари – в Африка вървят доларите. Петя и Стефчо се смиляват над мен и ми купуват бира. След което се сещам, че искам да си опаковам голямата раница, което се заплаща пак с евро. Обменям 20 долара, за които според обявения КУРс трябва да получа 13 евро, но… според бележката бюрото си взема 2 евро такса. Иначе пише, че няма комисионни.

Атина е един от най-грозните градове в Европа и дружно решихме, че няма нужда да се разхождаме. На връщане ще има по-голям престой, и ако някой държи, може да се разходи до акропола.

Чекирахме багажа направо до Килиманджаро, качихме се на първия самолет и отлетяхме за Кайро. В главите ни се въртеше идеята, да си платим за еднодневна виза за Египет и да се разходим да видим пирамиди и нещо друго ако остане време – имахме 7 часа престой. В самолета попаднахме на реклама на фирма, която организира такива екскурзии за транзитните пътници без формалности за виза. Веднага се наточихме да използваме фирмата. Като кацнахме се оказа, че терминалът за пристигащи няма връзка с терминала за отлитащи и трябваше да чакаме в един „Counter”, за да дойде автобус да ни заведе до другия терминал. Ръкави за самолетите също няма. Довлякохме се до другия терминал и там един господин ни събра паспортите и почна да ни обяснява, как щял да ни организира екскурзия безплатно, включвайки дори и вечеря. Бая се зачудихме, „в Египет няма нищо безплатно”. Обясниха ни, че това е за сметка на египетските авиолинии – защото и пристигналия полет, и следващия с който продължаваме е все техен. Водачът каза: „е как да не пътуваш пак с египетските авиолинии!”.

Дадоха ни половин час за тоалетни и др., натоварихме се на един бус без паспортите си и тръгнахме. Кайро е голям град, разстоянията са огромни, задръстванията – също; позакъсняхме с тръгването, и накрая пристигнахме при пирамидите на смрачаване. Снимахме на бързо сфинкса, докато разни хора с пръчки разгонваха местни хлапетии, вероятно джебчии. Някои веднага си платиха да се качат на камила и да се снимат. Голяма атракция беше един препускащ ездач на камила, когото изпреварихме с буса на една от главните улици. А магарето било „египетския кадилак”. От пирамидите ни заведоха на посещение с дегустация в магазин за египетски парфюми. За незапознатите като мен – в мюсюлманския свят алкохола е забранен и не се използва в парфюмерията. Продавачът твърдеше, че от Европа и Америка купували техните парфюми и ги разреждали със спирт 1:9 или 1:10 и ги продават под известни марки катоШанел 5, Хюго Бос и т.н. Пробвахме 9 парфюма и така се усмърдяхме, че повече не можехме да различим никакви миризми. То не бяха афродизиаци, то не бяха лечебни, … Накрая естествено ни предложиха да си купим от парфюмите. Почнаха с големи шишета, после с по-малки, после с още по-малки. Не знаеха, че си имат работа с българи. После предложиха още по-малки шишета и като видяха, че никой не купува, предложиха най-малките шишенца. Петя се престраши и си купи, а Милена си купи изящно шишенце (само стъклото). Арабина веднага се зае с Петя и и предложи да си купи още едно шишенце парфюм, а той да и подари изящно стъкълце. След което предложи на останалите българи да си купят половинка от най-малките шишенца.

Нямаше желаещи и тръгнахме към вечерята. Пътувахме сред недовършените сгради на Кайро – нарочно не ги довършват оставяйки да стърчат разни неща за следващи етажи, за да не се плащат данъци. Странното беше, че дори и в най-довършените сгради имаше само по един-два светещи апартамента. Или токът им е много скъп, или всеки си е накупил по 5 апартамента и сега няма на кого да ги дава под наем – българи внимавайте, и при нас ще стане така! Вечерята бе в нещо като квартала на богатите – градинки, фонтанчета, пица Хът, както и други известни вериги. Така преядохме, че аз отказах всякакво ядене и пиене в следващия полет. За справка – след като изядохме предястията (таратор, сусамов тахан, арабски питки) и салатите, бяхме вече горе-долу сити, но тогава донесоха огромни кълки (не знам от какво бяха, но няма по-големи на света, освен може би щраусовите) с огромна порция пържени картофи. За вегетарианците пък имаше видове сирена, кое от кое по-солени. Само дето не предлагаха бира, освен една безалкохолна. Последва отново дълго пътуване с буса и се добрахме до летището. Намерихме си паспортите с визи, после се възползвахме от тоалетната за заминаващи (след чекин-а няма тоалетни) и се натоварихме на самолета. Аз си поспах и се събудих в Найроби. Египетските пилоти определено не са най-добрите на света – кацането и излитането им куцат доста… Кенийските бяха поне 100 пъти по-добри.

В Найроби имахме престой от 4:30 до 11 и голяма част от групата успя отново да подремне, въпреки няколкото араби и негри, които ужасно хъркаха в Lounge-а на кенийските авиолинии. Една негърка, която дойде след нас, се огледа и седна до най-силно хъркащия арабин, след което си полегна с глава към неговата и заспа мигновено

Като отвориха магазините веднага накупихме разни книжки и карти. Някои се засилиха и за широкополи шапки – Килиманджаро се намира на 3 градуса на юг от екватора и слънцето е доста силно. Първото нещо което направихме обаче, беше да пробваме видове Кенийска бира. От трите, които опитахме, най-хубава беше Pilsener. Няма проблем да си пазаруваш в долари, но малко те прецакват с курса. На летището има чейндж бюро с добър курс и този път наистина без комисионна.

Отново тръгнахме за самолета, който беше доста малък. Долу с радост видяхме нашите багажи – трябваше да потвърдим, че са наши преди да ги натоварят. За съжаление трима от групата не успяха да си намерят багажа С доста понижено настроение отлетяхме за летище Килиманджаро. Явно в Египет наистина нищо не е безплатно – направили са ни екскурзията като компенсация за загубения багаж.

Имаше и приятни моменти в последния полет – освен, че пилотираха добре, почерпиха ни с бира Килиманджаро, а преди да кацнем видяхме планината от самолета – първия поглед към Килиманджаро!

На летище Килиманджаро по номерата на багажите много бързо се разбра, че липсващите са във Франкфурт на майната си. Казаха че сутринта има директен полет и ще ги докарат. Попълнихме адресни регистрации, никой не ни поиска жълтите книжки с ваксинацията срещу жълта треска, натоварихме багажите и себе си на един бус и тръгнахме из Танзания!

Движението е ляво (английско), а шофирането си има свои закони. Шофьорите си имат някакъв таен език с множество присветвания и бибипкания. В един момент единият от багажите изпадна от покрива на буса и се връщахме да го търсим. Оказа се, че негърът е прекарал формално едно въже през произволни места на раниците, например катарамите за закопчаване на джобовете и едната катарама не беше издържала. Шофьорът реши да ни успокои, като се пошегува, че момчето, което ги връзва, е пияно!

Стигнахме във вторник по обед до хотел Springlands, според някои – Springfield, а според други – Springwater Хотелът е със страшно много зеленина (зарзавати разни) – цветя и дървета, някои от които въобще не познаваме. Всичко това е зад високи дувари и ни посъветваха да не излизаме от хотела. Някои го направиха, но много бързо се върнаха след като бидоха нападнато от тълпи деца и продавачи. Самият хотел е в град Моши, но не съвсем – стига се по черен път до него. Видяхме негърки облечени в пъстроцветни дрехи да носят огромни неща на главите си. Като цяло изглеждаше доста бедна страна, суха земя по която някакви стада добитък пасяха неясно какво. В хотела ни посрещнаха с чаша сок от манго, а някои веднага се наточиха за басейна. Поради множеството комари в стаите имаше балдахини за всяко легло. Хотелът разполага с интернет клуб (на сателитният им интернет му викат „бързия” – може да се сравнява с Любо на БТК , струва долар за 15 минути), бюро за самолетни резервации и др., както и магазин са сувенири, минерални води и полезни аксесоари. В Танзания освен, че движението е ляво, контактите са английски и ти трябва преходник, който струва само долар и половина. Е, дупките му са по-широки, отколкото на нашите контакти, та трябва голямо балансиране да накараш зарядните да проработят.

С помощта на представителя на местната фирма Зара, която ни уреждаше експедицията и сафарито, както и с помощта на „агенцията” за самолетни билети и настаняване, четирима от групата си уредиха тяхната програма за по-дълъг престой в Танзания, след нашето заминаване.

Планината

Марангу гейт
Запознахме се с Годи – местният водач. Английският му макар и не лош, не беше на най-високо ниво. Птица (bird) произнасяше като прилеп (bat) и ние се чудихме какви прилепи ще гледаме на 5000 метра надморска височина. После каза, че е много религиозен, че вярва в Господ (God) и след това като каза, че той е Годи и баща му е Годи доста време се чудехме какво точно има предвид

Малко за националния парк Килиманджаро: негрите нямат особена икономика – производство на банани, кафе и туризъм. Всяка година увеличават таксата за парка и вече е (над) хиляда долара на човек. Освен това задължително трябва да си наемеш местен водач, всичко да е организирано от лицензирана местна фирма и на всеки човек да има поне по един носач. От последното тръгна манията да не си даваш раницата да ти я цапат, крадат и вмирисват, а да я сложиш в чохъл, който се заключва. Западняците пък направо бяха дошли с някакви сакове. Не видях куфари

Оказа се, че багажът не може да е повече от 15кг. При хотела имаше и кантар за целта. Като си тръгвахме установихме, че кантара мери по-тежко, за да извадиш багаж и негрите да носят по-малко. Или пък да си платиш за свръх багаж. Започна пренареждане на багажа – кое да е в ръчния, кое да е за негрите, и кое да остане в хотела. Трите загубени багажа пристигнаха, но в летището нямаше кой да вдигне телефона до 9:30 и съответно в хотела пристигнаха към 11. На тримата късметлии им светнаха лицата, след което трябваше за кратко време да преминат и те през процедурата за пренареждането на багажа. Оправихме сметките на стаите (нищо не се плаща в кеш – нито на бара, нито в интернет клуба, нито в магазина, а попълваш разписки и накрая плащаш – избягват се многото бакшиши и закръгляния на цени на горе). Тръгнахме с повече от 2 часа закъснение. Стигнахме до Марангу гейт, където имаше магазин за екипировка (втора употреба) – челници, гети, щеки, … Веднага се появи сган опитваща се да продава какво ли не. Някои от групата се спазариха добре. Тръгнаха да ни раздават пакети с храна за обед, а ние си помислехме, че пак нещо ще ни продават и ги отказахме Дохтоуру си даде пакета на танзанийската войска, която го прие с недоверие в началото, след това обаче пакетът изчезна мигновено.

Снимахме се пред табелите, снимахме един хамелеон и минахме през Марангу гейт: Петя, Нина, Кари, Милена, Емилия, Евгений, Славян, Стефан, Тодор, Жак, Нейков, Светльо, Росен и Борко. Почти веднага след това ни нападнаха 3 групи от деца с хамелеони, които искаха по един долар за да се снимаме с хамелеон.

В Америка думата „негър” се счита за обидна. За Африка не бяхме сигурни и още на тръгване решихме да използваме кодовата дума „пастракожи” (това е първата дума в българския език използвана за обозначаване на цветнокожи). Някои си използваха по-стандартни думи като „мангал” и „черен” Разбира се, от време на време се изпускахме и използвахме думата „негър”.

Мандара Хът
Ето, че тръгнахме из джунглата. Страни дървета с криви преплетени клони, висящи лиани, невиждани цветове (Росене, чакаме снимки с имена на цветята ), висящи зелени неща от клоните на дърветата (не може да се види истинския цвят на клоните) и много неприятно за снимане: много тъмни клони а зад тях много ярко осветени участъци – снимки с черни и бели петна. Видео камерата също не се справя особено блестящо. Снимаш нещо вълшебно, а после не е както го виждаш На средата на пътя спряхме на открито място с масички. Там някакви (може би шведки) се хранеха и хвърляха отпадъци по земята. От храстите зад тях много често изскачаш едно животинче, което грабваше храна и се прибираше обратно в храстите. Имахме много предположения – от опосум до тасманийски дявол, но никой не разбра какво е. Само дето постоянно снимахме в краката на шведките

Тръгнахме нагоре и Годи (известен още като Годжи) ни показа как се люлее на лиана. Няколко души от групата веднага се пробваха. Аз като се пробвах, лианата се свлече надолу и Годи обяви, че съм 100кг. Всъщност с раницата бях към 95

Годжи не спря да пее една песен за Килиманджаро, в която всеки втори стих е Акуна Матата (няма проблеми, не се тревожи, и т.н.) Някои от групата също почнаха да си припяват. Като стигнахме в хижата все още припяваха и негрите се изкефиха на Акуна Матата. Като цяло няма забързан негър или изпотен негър. Непрекъснато си повтарят Pole-Pole, или Poko-Poko, което е нещо като турското яваш-яваш, само че още по-бавно

В хижата имаше бира, на мен най-много ми хареса Сафари, а след нея – Килиманджаро. До хижата успяхме да заснемем и маймуни. Освен нас (белите и черните), имаше едни черни с бели гриви, на които им викат черно-бели маймуни, и едни по-дребни, които изглеждат черни, но им викат сини. Поне задниците им са сини. Някои се зарадваха, че са видели прадедите си, въпреки че това не бяха човекоподобни маймуни.

Настанихме се в бунгала по 4 души. Във всяко бунгало има по две стаи а на преградната страна има нещо като отдушник. Ние в нашето веднага решихме да разположим потните тениски и вмирисаните чорапи до отдушника, за да изгоним комшийките ни.

Хижата се намира на 2720м надморска височина и след сравнително краткия преход (7-800 метра денивелация) имахме намерение да отидем до един близък вулканичен кратер - Maundi. Заради чакането на багажите бяхме тръгнали късно, някои се бяха уморили, а други вече си бяха пийнали и нямаше много желаещи, но след като двама убедиха Годжи да ги заведе, веднага още 6 души се присламчихме. Видяхме кратера (целият е покрит със зеленина) и границата с Кения, както и някои интересни растения. В този момент започна да вали, та се прибрахме по бързата процедура. Росен правилно казваше снимай сега, утре може да има мъгла, ама кой да слуша? Светлината била вече малко и се отказахме да снимаме. На другия ден съжалявахме – тогава наистина имаше яка мъгла.

Донесоха ни легени с топла вода и позамихме лицата и краката. Кенефите определено бяха по-чисти от тези по българските хижи.

На вечеря имаше супа, с която НЕ изядохме хляба. Негрите се учудиха, след което казаха Акуна Матата и прибраха хляба. А ние съответно се чудехме как да си изядем основното ястие без хляб…

През нощта някои получиха коремни проблеми – нормално за екскурзия в далечна държава, особено пък на планина.

Сутринта закусихме стабилно, включително с порич (според някои – порк, демек свинско, а според други – най обикновен кисEл от детска кухня). Не знам дали е нарочно, но черпаците за сипване са супер плоски и трябват доста движения, за да напълниш една купичка. Тези, пред които се пада тенджерата със супата или порич, са прецакани, защото сипват на цялата група.

Хоромбо Хът
Тръгнахме не много рано. Отбихме се за кратко да посетим кратера, който половината група не беше видяла предния ден и продължихме нагоре. Дърветата постепенно отстъпиха на по-ниската растителност с набирането на височина. Хижа Хоромбо се намира на 3720 метра надморска височина. Имахме да изминем 1000 метра денивелация, но в Килиманджаро разстоянията по хоризонтала са огромни и много бавно се набира височина. В групата имаше двама, които не се бяха качвали по-високо от Мусала и те започнаха да поставят лични рекорди ;) По пътя спряхме да обядваме и там една едра гарга започна да ни обикаля от близо. Заради кривия и клюн ли или заради нещо друго, някой веднага обяви, че е лешояд. А едно шарено мишле притичваше от време на време да открадне някой от нашите хранителни отпадъци. Заради голямата обедна почивка и честите други почивки с цел орахатяване на разболелите се, пристигнахме сравнително късно в хижа Хоромбо. Там, както и в Мандара хът, трябваше да се регистрираме на „рецепцията”. Този път бунгалата бяха за по 6 души, а нас ни настаниха в 2 бунгала, с по един допълнителен дюшек за седмия елемент. Почна голямо прескачане и блъскане в бунгалата.

Въпреки мъглата и облаците, слънцето изгряваше от време на време. Въпреки че се мазах три пъти, в крайна сметка изгорях. На тази височина не бива да си правиш шега със слънцето. Въобще в Африка трябва да ходиш само с дълъг ръкав – на високо заради слънцето, а долу – заради комарите.

Вечерята отново беше обилна, бирата също. Почнаха да се вадят и разни шишенца с огнена вода. Тази нощ в Хоромбо се създаде прецедент: моя милост се събужда към 2:30 през нощта и като става да се измоча, останалите от бунгалото, на които също им се пикае, но до този момент не стават от мързел и по други причини, изведнъж скачат като по сигнал и тръгват след мен. Това се повтаряше всяка вечер в планината. Тези хора нямат ли собствен мозък, който да отговаря за облекчаването? На връщане в бунгалото събудихме и последния, който се стресна и попита „Ставаме ли вече? За къде тръгваме? Ще атакуваме ли?”

Аклиматизационно изкачване до Мауензи Хът
На следващия ден започнахме аклиматизационно изкачване. Негрите искаха да е до „Зебра Рок”, за да не се преуморяват хората. Ние пък искахме да се качим по-високо.

Името на „Зебра Рок” идва от шарките – огромната скала е цялата във вертикални черни и бели ивици. Намира се на около 4200 метра височина, а ние решихме да стигнем до Мауензи хът, която по карта е на 4600м. През цялото време вървяхме близо до вулкана Мауензи, който е много красив, но за наш късмет (т.е. липса на такъв) беше в облаци. Изведнъж, малко след седлото, вятъра раздуха за малко облаците и Мауензи се откри с цялата си красота. Това е алпийски връх, който не е по нашите сили. Висок, горд, мълчалив. Пълен с игли, триони, петли и каквото още се сетиш. Само заради тази гледка си струваше да се направи разходката.

Стигнахме до Мауензи хът, която се намира в подножието на скалите. Очаквахме кенеф и бири, но си останахме само с очакването – имаше единствено ламаринен заслон разположен на височина 4530м. Снимахме се около заслона и близката 10 метрова скала, на която почти всички се покатериха и забързахме надолу, защото почна да припръсква.

По пътя надолу решихме да посетим „последната вода” (“last water”) малко под Зебра Рок. Оказа се доста мочурливо.

И двата дни имаше проблем за масите вечер, понеже в тази хижа всяка група има три дни престой (два на качване и един на слизане) и се събират много групи. Трябва да се изчакват за масите. Това не попречи на група немскоговорящи да заемат една маса и да плющят карти до полунощ. Вечерта мина стандартно – бири, огнена вода; ставане за групово измочване.

Кибо Хът
Тръгнахме рано за хижа Кибо, която е на 4700м височина. На такава височина бързите и резки движения трябва да се избягват. Движехме се бавно сред ниската растителност. Единственото дървовидно растение беше нещо средно между кактус и палма – не мога да го опише по-добре

Времето беше много хубаво. Имаше прекрасни гледки към нашата цел – вр. Ухуро, и към скалистия Мауензи. Ледника на Ухуро (или Кибо) е много красив, а страничната му граница вдъхва страхопочитание – поне 10-20 метра е висока стената, а от това разстояние не можеше да се направи ясна преценка и изглеждаше като 50 метрова стена. Видяха се палатките от най-високия лагер по другия маршрут (добре че си носех бинокъл), техния път нагоре, както и нашия до Гилманс Поинт.

Постепенно всякаква растителност изчезна и на места бяхме сред лунен пейзаж. Имаше интересни вулканични камъни, както и едни такива, дето приличат на кирпич – имаш усещане, че са пресована слама и кал. Годжи обяви, че и те са с вулканичен произход.

Част от групата се занимаваше с изучаване на Суахили. Минахме близо до две връхчета, които имаха форма на цици и Годжи научи българската дума цици.

Кратък речник на суахили
Джамбо = здравей
Поко-поко = поле-поле = яваш-яваш
Акуна матата = всичко е наред / няма проблеми – това е най-често използваната фраза
Асанте = благодаря
Асанте сана = много благодатя
Мзури сана = много хубаво
Матако = гъз
Пумбо = топки (познайте какви)
Мборо = ???

Направихме едночасова обедна почивка на хубаво огледно място на 4500м височина и издрапахме последните 200 метра височина до хижата. Там отново минахме през рецепция, където с ужас установихме, че няма бира. Малко преди нас в книгата се беше регистрирал някакъв норвежец, който срещу професия беше написал порно звезда.

С височината условията ставаха все по-спартански. Тук вече цялата група беше в обща стая, а кенефите бяха най-зле. Нямаше течаща вода, а такава за готвене и преваряване нашите носачи бяха донесли от предната хижа. Никой нямаше проблеми с височината. Една спукана кутийка бира намокри малко багаж и едно легло, но всичко друго си беше наред. Имахме ранна вечеря (в 17:00), на която Годи ни изненада. Явно беше решил, че ходим твърде бавно – всеки ден закъснявахме с маршрутите, но и всеки ден тръгвахме по-късно от определеното, а и правихме едночасови почивки. Та Годжи реши да станем в 22:30 и да тръгнем в 23:00 за върха, за да стигнем при изгрев слънца на ръба на кратера (Гилманс Поинт). От друга страна, на такава височина трудно се спи, а и въобще организма трудно си почива.

Преди да заспим, хората почнаха да четат надписи над леглата. Най-култовите бяха:
- You are probably going to climb the summit tonight, so… good luck! (вероятно ще катериш върха през нощта, така че… успех!)
- I stink, so I exist! (Мириша, значи съществувам)

Годи се появи и заяви, че има проблем с батериите на челника си, затова му намерихме наши резервни. Носачите и водачите не са към туристическата фирма и не им осигуряват никаква екипировка – те са някакви бедни наемници. Годи така и не върна батериите, а пък другите помощник водачи избягваха да включват техните челници за да пестят батерии и се възползваха от светлината на нашите 14 челника. А който успееше, той се докопваше до остатъците от храната след нашите софри.

Приготвих си багажа за атаката към върха и се опитах да поспя, но нямах успех. Не знам дали заради височината, дали заради притеснение, но през трите часа определени за сън само се въртях. Двайсетина минути преди времето за ставане реших, че няма да спя, в резултат на което се успокоих и задрямах

Финалното изкачване
Станахме по разписание, пийнахме чай (имаше и бисквити), заредихме топла вода и 13 души тръгнахме в 11:10. Един от групата, без никакви видими проблеми, заяви, че няма да се качва до върха, “за да не пречи с бавното си темпо на младежта”. Опитахме се за малко да го убедим да продължи ако не до върха, поне до Гилманс Поинт, но в крайна сметка всеки сам си решава.

Първоначално жените, които имаха по-малко опит, бяха сложени в началото на групата за да определят темпото. Тръгнахме на горе. На долу беше ясно – виждаха се светлините на някакво селце в ниското. Много малко от звездите обаче се виждаха.

Два месеца по-рано, при изкачването на Арарат ми беше станало доста студено, затова сега реших да си сложа полара върху термо бельото под якето. Груба грешка! Въпреки бавното ходене почнах да се потя, а пък доста ме мързеше да спра да се преобличам. Така си изкарахме до към 5000 метра височина, където направихме първата почивка. Там махнах полара и ми беше добре, въпреки че вече бях потен. Малко по-нагоре обаче задуха вятър и усетих как потта започва да замръзва. Отново ме домързя да се преобличам и си продължих така – все пак вече бяхме на стръмното изкачване, а там човек бързо за/прегрява.

Между 5000м и 5200м беше кофти период на изкачване за мен. Недоспиването ми действа много зле. Случвало ми се е и на 2000м височина да „колабирам” – да остана без никакви сили поради недоспиване и преохлаждане. И така – започнах да вървя почти спейки. Отварям очи, поглеждам гърба на негъра отпред, проверявам дали не е спрял, или да не се е отдалечил много и пак затварям очи. И вървя на автопилот. Много тъпо, нали? Кьоравите врабчета и Господ ги пази… все пак серпентините там не бяха по стръмен склон, и въпреки че беше като сипей, нямаше голяма опасност. За разлика от Арарат, където стъпваш от камък на камък, и всяко стъпване на криво може да доведе до неприятни последици, тук вървяхме по много ситни камъчета и прах.

Според разни гидовници, водачите (имахме 6 помощник водача – общо седем негри) пеели песни за ободряване на туристите. На мен тези песни ми действаха приспивно От време на време от групата ме питаха да проверя височината с GPS-а, но мен ме мързеше дори да им отговоря, камо ли да го вадя и включвам.

Във всяка група има по-бавно и по-бързо вървящи. Ако темпото се вдигне, бавно вървящите окапват. Ако се ходи бавно, на бързо вървящите не им е добре – не само психически. В идеални условия всеки би трябвало да спазва собствено темпо, но не и в планината, не и на такава височина. Има много за и против дали трябва да се дели групата; ясно е, че групата върви с темпото на най-бавния. В случая имаше натрупани недоволства и от предишни ходения и в един момент някои поискаха или да се увеличи темпото или да се раздели групата. Бавно ходещите не искаха да са в тежест на бързо ходещите и също поискаха да се раздели групата, за да може те да ходят още по-бавно. Освен българския водач имаше танзанийски водач и шест помощник водача танзанийци. Имаше възможност групата да бъде разделена, но след като водачът взе решение групата да не се дели, нямаше нужда да се стига до разправия на висок глас. Негрите в началото се подхилкваха, после разбраха, че е сериозно. До края повече не запяха.

Единствения положителен ефект беше, че аз се разсъних и следващите 300 метра, където сипея беше доста по-стръмен, аз вървях напълно буден. На около 5500м височина спряхме за по-дълга почивка. Там вече духаше сериозно и отново си облякох полара. На някои хора им бяха замръзнали краката и се наложи спешно да им се разтриват. Някои бяха прекалили с броя чорапи и кръвообращението им се беше влошило от притискането. Други просто трябва да си вземат нови обувки.

Лошото за мен беше, че покрай почивката пак взе да ми се доспива. Поседнах на един камък задремвайки от време на време, докато се събудих за пети път. Тогава станах и повече не седнах. За съжаление дрямката не ми мина. Този път не си позволих да ходя спейки. Затварях си очите само по време на кратките почивки за поемане на дъх (тези почивки бяха чести при хората пред мен, но и на мен добре ми идваха), а ходенето беше само с широко отворени очи. Вече бяхме под ръба на кратера, където имаше по-големи камъни за прескачане и тук-там за изкатерване, и трябваше да съм нащрек.

С чести кратки почивки за поемане на въздух стигнахме до Гилманс Поинт (точката на Гилман) – 5681м надморска височина. Там Годи почна да ни прегръща и крещи, а аз се чудех за какво е тази радост. В последствие се оказа, че това е първото място, за което дават сертификат, че си го достигнал. А и много хора се отказват там, като видят още колко много им остава до върха. От там по ръба на кратера са около 200 метра денивелация до върха, но е много плавно и продължително изкачването, а за недобре аклиматизирани хора да се движат дълго време на такава височина е трудно. Ние обаче бяхме тръгнали твърде рано от хижа Кибо и пристигнахме по тъмно на Гилманс Поинт – т.е. нищо не видяхме и не се отказахме. И по светло да беше, времето не беше с нас – мъгла, вятър и лапавица. За 20тина секунди краката ми се разтрепериха яко, а после и цялото тяло почна да се тресе. После всичко отмина.

Тръгнахме по ръба на кратера. Пътеката виеше от вътрешната и външната страна. От вътрешната беше добре, но от външната вятърът беше много силен. В един момент почна да ми се гади, но нищо не повърнах. Това обикновено е признак на височинна болест, наред с главоболие и световъртеж. При мен нямаше други признаци, а и както споменах такова нещо ми се е случвало не веднъж и на 2000 метра височина при недоспиване и преохлаждане. Две от жените вече се бяха отказали, или бяха на път да тръгнат надолу. Водачът предложи да се върна и аз, но аз исках да продължа.

Тук помощник водачите вече се бяха пръснали да изпълняват задачи. Някои от жените (а и не само от жените) доста по-надолу бяха дали да им носят малките раници. Тук всеки от помощник водачите си ходеше към прикрепения човек. Нейков изоставаше с един от водачите (до края Нейков му бъркаше името – ту Джонсън, ту Джаксън, ту…) и аз се прикрепих към тях. И започнахме нашето бавно, но славно изкачване.

Определено вече нямахме много сили. Всеки по-стръмен участък водеше до задъхване и нужда от почивка. Почнахме да броим – изминаваш 10 двойни крачки и спираш. После 15 и спираш. Пробвахме и с 20. междувременно почна да се развиделява, но всичко беше в мъгла. Духаше силен вятър. Отново започнах да заспивам прав по време на почивките. Нейков даже предложи да се върна с Джаксън, а той да продължи сам. Нямах намерение да се връщам, а и не бих го оставил сам. Пак тръгнахме, пак спряхме за почивка. Джаксън беше зле облечен и постоянно подскачаше и си пляскаше ръцете. Поне ръкавиците му бяха лапи, но горния му панталон беше разпран по целия задник. С Нейков се опитвахме да му правим заслон от вятъра по време на почивките. Той дори предложи на Джаксън да остане на завет зад едни скали докато се върнем, но Джаксън естествено отказа. После на въпроса „колко има до върха?” Джаксън отговори, че с нашето темпо са поне 3 часа и се опита да ни убеди да се върнем.

Покрай нас минаваха групи в посока върха, в някои от тях помощник водачите бяха хванали хората за ръката и ги дърпаха нагоре. Джаксън също ги видя и се опита да ни хване и двамата и да ни тегли. Определено е яко това момче – успя да ни избута двамата едновременно на няколко крачки, преди да си издърпаме ръцете. От време на време срещахме групи, които се връщат от върха. Всеки път се надявахме, че това вече са нашите, т.е. върхът е наблизо. Питахме ги колко има до върха, и те ни отговаряха „10-15 минути”. Само че те се движеха надолу, а и нагоре не са се движили с нашето темпо. Всяка следваща група все това казваше: „10-15 минути”.

След малко Нейков попита какво ще правим. Погледнах GPS-a – оставаха 80 метра денивелация. Отново тръгнахме и аз все по-често обръщах поглед към GPS-a. Видяхме силует на връх в мъглата, и понеже оставаха още 20 метра денивелация, реших, че това е върха. Изкачихме го, и се оказа, че сме качили само 5 метра. Отново напред, съвсем бавно. Най-накрая срещнахме първите от нашите. И те ни успокоиха, че е съвсем близо – само трябвало да слезем малко и следва върха. Да де, ама като слезеш, после пак трябва да катериш. Последни бяха Годи и Евгений. Годи ни поздрави, че сме се качили и продължи надолу, а Евгений се върна с нас и продължихме пак към върха. Не знам дали защото знаехме, че е близо, дали заради нещо друго, но изведнъж стана доста по-лесно да се върви. И ето че стигнахме мечтаната цел – 5895м!

Видяхме табелките на върха с приветствията, кутия вероятно с тетрадка със записки (не я отворихме) и… мъгла във всички посоки – нищо наоколо не се вижда. Всичко се беше заснежило от лапавицата. GPS-a беше замръзнал, защото го носех отвън през последния половин-един час – целият беше покрит с дебел слой скреж и батериите бяха сдали багажа. Фотоапарата на Нейков също отказа да работи. Той извади знамена и почнахме да се снимаме с моята видеокамера, която носих на топло под горатексовия панталон. Бяхме пристигнали 35 минути след основната група – в 7:05 – общо 8 часа изкачване. Имаше много радост, дори и малко сълзи. И дойде време за тръгване на долу…

Слизането
На слизане вече бяхме бодри и в по-добра кондиция. Все още над 5800м височина спирах често да снимам в мъглата – ръцете ми почнаха да замръзват яко. Но пък в лапите бързо се сгряват. Видяхме през мъглата за малко гигантската стена на ледника, но от кратера нищо не видяхме.

По ръба на кратер не е само слизане, има и съвсем малки изкачвания, които обаче ни създаваха проблеми – умората не си беше отишла и пак трябваше да почиваме. Снимахме едно ледено образувание в скалите, после стигнахме до Гилманс Поинт и започна стръмното спускане надолу по сипея – правиш една крачка, а си слязъл повече от метър. Слизахме направо, без серпентини. За по-малко от два час стигнахме обратно в хижата, макар че на три пъти спирах да поседна да си почина – дори и за слизането вече нямах сили. Легнах си в 9:30 и този път веднага заспах. Не съм взимал никакви лекарства за височината. Някои от групата обаче бяха доста зле, въпреки че взимаха лекарства. В 11:30 ни събудиха за обяд и тогава с удоволствие си пийнах последната запазена кутийка бира. Тя ми върна напълно силите и след това на слизане от хижа Кибо до хижа Хоромбо нямах никаква нужда от почивка. Явно при мен не е била височинна болест, а сънна болест + обезбиряване. Деветте километра път надолу бяха досадни, но нямаше проблеми дори и за разболелите се. Минахме покрай една голяма количка с единствено колело по средата – вероятно за извозване на болни.

Годи много ни хвалеше по пътя, че сме били хубави хора – говорили сме си с тях нормално и сме се шегували, докато французите ги мислили за черни маймуни и никой не се шегувал, не си говорили, а дори и да си говорили било само до върха – от там на сетне спирали да говорят и само заповядвали. Ние му разказахме малко за България и за това, че сме сравнително бедна страна и че не сме богати като французи и американци. Опитахме се да го подготвим за последвалото изпълнение, от което имахме леки притеснения.

Малко се ядосвахме, че сме тръгнали по никое време и сме качили върха през нощта, но пък времето така или иначе не беше добро и нищо не загубихме като гледки.

В Хоромбо пак ни изненадаха неприятно – не бяха заредили с бира. Започнахме да доизпиваме запасите от огнена вода и давахме луди пари за безалкохолни. Цената на безалкохолните, бирите и минералните води от литър и половина е една и съща.

Бакшишите
Вечерта започна с напрежение. Годи повика „американката” за да си говори с нея по един „таен въпрос” – за бакшишите. С нея, защото водачът ни винаги изглеждал сърдит. Предварително ни бяха казали от фирмата, че негрите (носачи, готвачи, водачи) очакват над 100 долара от всеки един от групата. Годи започна даже с 200 долара на човек, после каза поне 150, накрая свали до 100. Беше му разяснено от американката, а в последствие и от водача, че от българи няма как да получи такъв бакшиш.

Въпросът с бакшиша е много сложен. Има два варианта: общоприетото е, че човек работи за заплата, а бакшиша е нещо отгоре – може да има, може и да няма, и никой не може да определя какъв бакшиш трябва да му бъде даден. Има обаче и друг вариант: работи се за минимални пари или без пари, като се очаква, че бакшишът е с точно определен размер и работещите разчитат само на този бакшиш. В този случай е доста неловко да плащаш в пъти по-малък бакшиш, особено ако хората са си свършили добре работата.

Ние не разбрахме кой от двата варианта е налице. Не бяхме подготвени да даваме такива бакшиши. Имаше хора, които бяха тръгнали от България само със сто долара джобни пари – яденето и нощувките бяха включени в цената на екскурзията, а и тази цена хич не е малка – цяла година работиш за да си позволиш екскурзията. Това са си нашите аргументи, но цялата ситуация беше много изнервяща – не си сигурен дали все пак си постъпил неправилно. Със сигурност бих предпочел тези бакшиши да са включени в цената на местната фирма или в цената на българската фирма, която организира екскурзията, за да няма после недоразумения и напрежение вътре в групата.

Прочетохме в интернет, че стандартно очаквания бакшиш е 10% от цената на услугата. В крайна сметка се разбрахме помежду си в групата всеки да даде между 30 и 40 долара. Събрахме ги накуп и ги връчихме на Годи заедно с една фланелка от България за спомен. Годи не остана доволен и вечерта пак имаше някакви обсъждания, на сутринта – пак. За да не стане нещо по пътя, Годи реши да каже за малката сума на хората си, чак като слезем долу на Марангу гейт. Беше видимо притеснен, включително за това – да не си помислят хората, че е прибрал той част от парите, както и как точно да разпредели малкото пари между хората си. Последното разбира се не беше наш проблем.

Някои от групата, които имаха собствени водачи и бяха останали доволни, им дадоха лични бакшиши, както и разни шоколади, ядки, сушени плодове и други.

На сутринта Годи и хората му изпълниха няколко африкански песни; някои от тях дори танцуваха малко. Годи, който водеше представлението не беше в добро настроение, което съответно се предаде и на другите участници – представленията на другите групи бяха доста по-енергични и по-весели.

Слязохме до хижа Мандара, където хапнахме топъл обяд. Хората се пръснаха да търсят маймуни за снимки, а някои по пътя из националния парк Килиманджаро направиха „уникални кадри, за които други плащат страшно много пари”. По пътя за трети път отидохме със Стефчо до кратера Maundi, за да го заснемем в хубаво време. Въпреки че си бяхме починали вече една нощ, пак се задъхахме при изкачването на малкото кратерче.

В хижата пак ни казаха, че няма бира. След което един от групата пак отиде да попита и негрите го дръпнаха настрана. Попитаха колко бири ще пием и отидоха в гората сочейки разни дървета. Изведнъж – хоп! – и се върнаха с чувал с бири. Явно в тази гора бирите растат по дърветата

Хапнахме, починахме си и пак тръгнахме надолу. Почнахме да срещаме децата с хамелеоните, които този път не ни предлагаха снимки, а направо питаха за шоколади и сладки – да им раздадем остатъците. Малко преди Марангу Гейт имаше едно отклонение за водопад. Отидохме да го видим. Там имаше „еко-пътека”, която водеше до една голяма стена с много зеленина по нея и малко вирче отдолу. Вероятно е много красиво при пълноводна река, но ние бяхме на края на сухия период, т.е. прецакахме се. И трябваше пак да катерим баир с изплезени езици.

Слизането беше безкрайно и ми излязоха мазоли на краката, които не се оправиха до България. Други пък имаха проблеми с глезените, а трети – с пищялите.

На Марангу гейт отново се регистрирахме кой до къде е стигнал, накупихме разни сувенири, бири и безалкохолни и дойде време да товарим багажа на буса. Тогава Годи извика нашия водач пред неговите хора и говорейки ту на английски, ту на суахили обясни колко са ни благодарни, че сме им предоставили възможност да работят за нас. Съобщи на хората си (в присъствието на нашия водач), че и ние сме доволни, както и колко пари сме им дали и по колко (малко) се падат на човек. При което веднага сред негрите започнаха разправии и започнаха да се сочат един друг с пръст – вероятно някои бяха носили по-малко от други. Ние се натоварихме на буса и потеглихме бързо, като си мислехме дали няма да ни чакат с мачета в хотела…

Сафарито

Като пристигнахме в хотела отново ни посрещнаха с чаша сок. Взехме си оставените багажи и почна едно пренареждане на багажи и токсични торби, зареждане на батерии и други суматохи. Възползвахме се от басейна и интернета, релаксирахме и си приготвихме минимум багаж за двата дни фото-сафари. Вечерта двамата „новобранци” качили се над Мусала ни почерпиха за успеха.

Потеглихме с два джипа Land Rover, на които покривите им се повдигат и може да се стои изправен и да се снима. Тръгнахме късно (след 9:30), въпреки че искахме да тръгнем максимално рано, за да има повече време за сафарито. Пътят беше доста и спряхме за да обядваме при един магазин за сувенири, пред който имаше беседки.

Към 15 часа започнахме обиколка на парка Тарангире. Имахме удоволствие да видим отблизо и да снимаме зебри, гну-та, импали, слонове, жирафи, прасета, разни птички и термитници със странни форми. Беше пълно с баобаби и типичното за Африка дърво с равна корона – на един етаж. За моя изненада се оказа, че това е акация. Някой каза, че се нарича „чадъреста акация”. За съжаление не успяхме да видим големи котки. На едно място група слонове пресичаха пътя и нашия шофьор ни предупреди да сме много тихи. Ако слонът се почувства заплашен, може да ни нападне. Нашият джип тежи два тона, а африканския слон – до 6 тона и половина. Може с едно движение на главата да ни обърне.

После поехме към хотела, който е близо до езерото Маняра. По пътя видяхме прекрасен залез над езерото, както и жирафи извън парковете. Спряхме за малко край един магазин край село на Масаи да изчакаме другата кола, влязохме да разгледаме и веднага ни нападнаха да ни предлагат разни неща. Казваха ни ужасно високи цени, след което ни обясняваха, че можем да се пазарим. Понеже никой не желаеше да се пазари, дори ни обясниха какво означава пазарене и как се прави. В крайна сметка аз започнах да се пазаря за една дървена купа и накрая купих две на първоначалната цена за една. Вероятно струват поне два пъти по-евтино от цената, за която се спазарих

Нашият шофьор искаше да си приказва с нас, но английският му беше ужасен. Водачът ни направо се ядоса и започна да си мърмори на български „говори по-ясно, че нищо не ти разбирам!”

Повече на http://moiteplanini.com/story/do_kilimandjaro_i_nazad_ili_prosto_Akuna.html

      Добави във Facebook

Дайте Вашата оценка за този пътепис



Коментари
  Все още няма направени коментари!
Всички полета са задължителни!        Подател:*
 Код за оторизация:
*
anti robot anti robot anti robot anti robot anti robot



Потърси и резервирай online хотел в Танзания      Потърси и резервирай online самолетен полет до Танзания      Екскурзии и почивки в Танзания, оферти







sp
Онлайн резервации на самолетни билети sp
sp

sp
sp
sp