sp
Потребител    Парола  

Нов потребител   Забравена парола

НачалоЗа идеятаКласиранеПартньроиКонтакт
    





Маршрут
sp
sp
 
Говорилня (2 теми)
 
Click for Анкара, Турция Forecast
 
sp
Пътепис за Турция

Флаг Турция    Турция

  До Одрин и назад…
  Публикуван от merito на 02 юли 2010 г.
  Този пътепис е прочетен 767 пъти, рейтинг: 2.00

    Да си призная, не само че не съм посещавал Одринския вилает, но никога и не съм имал някакво специално намерение да предприемам подобни стъпки. Затова, когато получих официалната покана от Председателя на Регионалния съвет на тракийските дружества в Бургас да почетем деня на Св. Георги Победоносец в едноименната му църква в Одрин, ми се стори, че това е подходящ момент да попълня и тази празнота в собственото си битие.

Специално за целта, тракийците организираха луксозен автобус, определиха часа на тръгване в 4.30 сутринта (за мен крайно нечовешко време за ставане от сън) и естествено поеха оформянето на всички формалности от законова гледна точка, необходими за безпрепятственото провеждане на мероприятието.

Пътуването мина без проблеми, като се изключат обичайните за този тип пътешествия висене по границите от едната и другата страна. Аз лично, тъй като бях достатъчно сънен, не успях да преценя обективно, кои митничари се правеха на по-важни, по-достолепни и по-недостъпни – дали турските или нашите родни. Както и да е - разстоянието от малко над 200 км бе превзето успешно само за 4 часа и в 8.30 благополучно стъпихме на Одринска земя. Естествено, оказа се, че нито водачът на групата, нито пък шофьора на автобуса (и двамата идващи за първи път в Одрин) не знаят къде се намира въпросната българска църква, нито пък си имат и някакъв хабер от турски език. Една от дамите, участваща в експедицията, бургаската поетеса Елена Великова, взе в свои ръце инициативата и с полутурски, полубългарски езикови средства успя да разпита минаващите наоколо турски безделници и да проучи пътя към църквата, която както се разбра, се намира на около 2 км от центъра на града.

Може би трябваше да кажа първите си впечатления от Одрин. Не много голям град за мащабите на Турция (по население малко по-малък от Бургас), но изключително добре уреден и … чист. След като изпуших първата си цигара в Одрин, почувствах известно неудобство да хвърля фаса си на земята, даже се позагледах наоколо докато намерих едно подходящо за целта кошче за отпадъци.

Първото, което се набива в очи, когато стигнеш в центъра на Одрин, е огромния площад, ограден от три големи джамии, от които най-малката е по-голяма от храма “Александър Невски” в София. Централната джамия, с 4 минарета, наистина внушава респект. От двете й страни има два площада, по размери малко над площада пред царския дворец в София, с фонтани, кафета, детски кътчета и пр. – съвсем европейски тип. Единственото, което не прави европейско впечатление са хората – жените всичките до една със забрадки и с типичните турски цветове дълги рокли или панталони. Пейки за сядане в градините няма, но това явно не ги смущава, тъй като всички най-свободно и удобно се настаняват на зелената трева и си приказват, похапват си лакомствата, които носят със себе си и т.н., с две думи – животът кипи с пълна пара. Учениците, които минаваха по улицата и си купуваха от сергиите я сладолед, я локум или нещо подобно, ми направиха изключително приятно впечатление – всички облечени с бели ризи, сиви панталони (или плисирани поли, за момичетата), сиви вратовръзки и черни обувки – изгладени, чисти, спретнати. Въобще не успях да видя човек, зле облечен, с изтрити, мръсни, стари, измачкани и пр. дрехи. По някое време си зададох въпроса – всъщност ние ли пътуваме към Европа или Турция се връща оттам. Единствените ориенталски елементи в града са битпазарите (в специални помещения пред джамиите) и ходещите амбулантни търговци, предлагащи всякакви дрънкулки. Тези търговци естествено знаят български, оперират с всякакви парични единици (включително български лева) и по същество заместват просяците из централната част на българските градове. В Одрин просяци не видях.

Та, след първоначалния оглед, поехме към българската църква, която се оказа, че се намира в квартал, който се нарича български. На мен естествено този квартал ми заприлича на нашия “Комлук”, т.е. циганския, но си помислих, че е възможно турците да казват на техните си цигани “българи”, както ние казваме на нашите “роми”. Минахме през цялата мръсотия и достигнахме до едно наистина райско кътче в центъра на циганията – това всъщност бе двора на българската църква. Посетители не липсваха, имаше даже и официални лица – ген. Тодор Бояджиев и Костадин Карамитрев – известни тракийски деятели. Попът и попадията ни посрещнаха изключително любезно, предложиха ни кафе, разказаха ни (малко на завален български) историята на църквата и т.н. Поседяхме в дворчето, сред уюта на зеленината, отпочинахме си, след което изслушахме празничната служба, запалихме свещички, както си му е редът, и продължихме по пътя си.

Минахме естествено по обратния “български” път и стигнахме отново в центъра. След като се убедихме още веднъж, че в сравнение с Турция, сме на 100 години назад и 50 вляво, се качихме на автобуса и продължихме екскурзията.

Минахме през няколко села (Ениджи и други, на които не се постарах да запомня имената), където отделни тракийци направиха опит да огледат местата, на които са живели техните предци и стигнахме до градът с труднопроизносимото име Кърклърълъ, на български Лозенград.

Тук впечатлението бе още по-шокиращо. Малко градче (около 50 хил. жители), изключително чисто, добре подредено и с абсолютно европейски вид. Няма джамия в центъра, нито пък кадъни със забрадки или турци с мустаци, всички – облечени чисто, спретнато, с нормални за европейските разбирания дрехи.

Отново си помислих – къде сме ние и закъде се стремим? Накъде е по-правилно да се насочим – към Европа, където не ни искат или към Турция, за която сме по-зле и от техните цигани? Не можах да си отговоря на този въпрос, може някой друг да е успял, но явно моето мнение, така както се зароди от първите впечатления, малко се различава от общоприетата политика на българското правителство.

Накрая, след като си напазарихме от турските лакомства, прочутите им локуми, халви, шам-фъстък и т.н., се накачулихме в автобуса и с обратните дребни гранични премеждия благополучно се прибрахме. Добре, че като се пристигнахме в родния ни град, беше се вече стъмнило, за да успеем да запазим доброто впечатление и да отложим разочарованието си за поне една нощ.

Накрая и аз (като Алеко) да си кажа: не съм по дълбоките, велики, смислени, философски и прочие писания. Написах нещо ей така по-плитко, по-некадърно, но за сметка на това истинно, написах го така, както го почувствах. А който не вярва – прав му път – да отиде, да види и като се върне, ако все още има желание, нека ме обори.

Денчо МИХОВ
Меридиан 27
www.meridian27.com

      Добави във Facebook

Дайте Вашата оценка за този пътепис



Коментари
Dora
Нерегистриран
2011-11-14 09:29:31
  Внимавайте какво купувате-в никакъв случай от т.н.пазари-ние си изпатихме от Синия пазар,където ни закара фирмата,въпреки,че искахме да отидем в Кипа.Аз си купих от белия слънчоглед 2кг. и се оказа гранясъл-2кг. директно на боклука.Никъде няма цени,освен в Кипа и другите подобни,много лъжат и трябва очите ти да са на 4.По-добре само се разхождайте и разглеждайте,за съжаление българските църкви са в циганската махала.Тези,които си хапнаха от тяхните вкуснотии накараха рейса да спира извънредно до бензиностанциите,където имаше тоалетни.
 
Всички полета са задължителни!        Подател:*
 Код за оторизация:
*
anti robot anti robot anti robot anti robot anti robot



Потърси и резервирай online хотел в Турция      Потърси и резервирай online самолетен полет до Турция      Екскурзии и почивки в Турция, оферти







sp
Онлайн резервации на самолетни билети sp
sp

sp
sp
sp