sp
Потребител    Парола  

Нов потребител   Забравена парола

НачалоЗа идеятаКласиранеПартньроиКонтакт
    





Маршрут
sp
sp
 
Говорилня (0 теми)
 
Click for Янгон, Myanmar Forecast
 
sp
Пътепис за Мианмар

Флаг Мианмар    Мианмар

  Бирма- любимата на Буда II
  Публикуван от preciosa на 12 октомври 2010 г.
  Този пътепис е прочетен 559 пъти, рейтинг: 4.00

    На следващия ден рано сутринта летях за Баган с малък самолет на Баган Еър, пълен само с туристи. Летището беше също толкова малко и прекосихме пистата пеш, заедно с куфарите. Новият ми гид беше човек на средна възраст, усмихнат и решен на всяка цена да ме накара да се влюбя в неговата страна. Веднага тръгнахме към една пагода, която трябваше да видим още преди слънцето да е напекло. Баган се оказа полупустинна местност - най-сухият и горещ район в Мианмар, а аз бях в най-горещият сезон. Идеално!!! Заизкачвах се по стълби от червена тухла, които бяха толкова стръмни, че трябваше да се подпирам с ръце. Въпреки че беше едва 09.30 ч, краката ми вече горяха. Но когато стигнах терасата видях това, за което пропътувах толкова много километри. Пред мен се простираше огромна равнина, цялата осеяна с пагоди и ступи, големи и малки, бели, червеникави, със златни шапки, разрушени, запазени, нови, стари. Гледката на над 400 религиозни храма, пръснати хаотично в полето, ме отвеждаха към един друг и дълбоко мистичен свят. Странното стълпотворение на пагоди на това място, се дължи на будисткото поверие, че ако човек построи пагода през живота си, ще постигне мечтаното състояние на нирвана. Ето защо, в продължение на векове, всеки, който е имал възможност е строял своя път към нирвана. Тръгнахме обратно през долината, а по пътя, освен туристическите коли (които не бяха много), се движеха жени с шапки от бамбук на колела, каруци, теглени от бели волове, или монаси, тръгнали да събират храна. Тук понятието време като че ли не съществува.
Баган е малък град, с около 10 000 жители. Повечето живеят в скромни къщи, направени от дърво и плетени рогозки. Някои храмове се намират в близост до къщите, а други разполагат с персонална пагода в задния двор. Магазините предтавляват навес, където почти на земята са разположени скромен брой стоки. В цялото селище цареше безметежно спокойствие, което започваше да обхваща и мен. По обяд седнахме в малко ресторантче, в което липсваше течаща вода, а пърженото пиле и пикантните туршии, които ни предложиха, ги приготвяха в един голям казан и няколко легена на пода. Затова пък, леката мианмарска бира беше студена и много приятна. Благодарение на нея аз и моя гид се сприятелихме и той сподели драмата на своя народ - военната диктатура, която помрачаваше мирните бирмански дни. Не си мислете, че това беше оплакване за вездесъщата бедност и властващата мизерия. Тези хора ясно осъзнаваха, че винаги ще си останат бедни, но и не им трябваше много. Тяхното страдание беше в потъпкването на достойнството, в липсата на права, в нарушаването на свещените будистки завети. Това ме накара да се замисля за света, в който живеех и този, който бях открила.

Тук, заради голямата горещина, сиестата беше задължителна и аз я използвах по предназначение. Ободрена, продължих следобедната разходка сред многобройните храмове. Посетихме най-голямата, най-красивата, най-старата и т.н. пагоди, които си приличаха, но всяка криеше някаква странна история. Големите статуи на Буда гледаха благосклонно във всяка посока. Следвайки традицията, залепих няколко златни листчета, дар към Буда. Моят гид ме научи да разпознавам отделните храмове и ми разясни разликите между будистките течения. Около 85% от жителите на Мианмар изповядват Теравада будизма. Започнах да осъзнавам защо Бирма е „любимата страна на Буда”. Тук животът изцяло е подчинен на религията. Дори най-елементарните, всекидневни дейности са свързани с будистките закони. В бивша Бирма има над 500 000 монаси. Но това са само тези, които са обрекли живота си изцяло на Буда. Всеки един мъж поне веднъж в живота си е влизал в манастир за известен период. Всеки може да го направи, когато поиска и за колкото време реши. Този акт обикновено бележи някаква промяна в живота им. През този период е задължен да спазва безусловно нелекия живот на будистки монах. Всяка сутрин монасите стават към 4 ч и започват деня си с молитви. Следва първото им ядене за деня. Второто и последно ядене е някъде по обяд. Те нямат право да го приготвят сами, затова сутрин обикалят семействата, които са поели задължението този ден да им приготвят храната. Това не е вид просия, а всеки изпълнява задачата си с желание, защото го приема като акт на дарение към Буда. Всъщност, всичко е организирано и с предварително записване кой кога ще поеме задължението си. Ето защо всяка сутрин улиците се изпълват с монаси, облечени в ярко червени роби, грабнали големи керамични съдове или метални канчета, да събират даренията за своето изхранване. Често, това са момчета, на възраст от 6-7 години с избръснати глави, черни очи и грейнали лица. Повечето семейства изпращат малките си момчета през дългата лятна ваканция в манастир, за да си осигурят спокойствие. Децата явно нямат нищо против и го приемат като един вид детски лагер и превръщат всичко в игра. Имаше и групички монахини, които бяха облечени в розови роби, с дълги ръкави и кърпи, в цвят охра върху голите си глави.

Небето над Баган се беше схлупило и почерняло, чуха се гръмотевици и изведнъж се изсипа пороен дъжд. Заедно с моя гид се скрихме в една пагода, а само секунди след нас влетяха около 20 млади монаси. Обиколиха бързо 4-те статуи на Буда, извършиха кратки ритуали пред тях и след това застанаха на входа на пагодата, за да изчакат дъжда да свърши, закачайки се шумно. Явно монашеският живот не е така скучен, колкото си мислех. Дъждът беше кратък и не успя да разхлади въздуха, а само да обърне прашния път в мека кал. Последната спирка от днешния ден беше високата тераса на една пагода, от която се наблюдаваше залеза на Баган. С огромно усилие успях да се изкача по стълбите, като пазех фотоапарата си. Всяко следващо стъпало стигаше точно до задните ми части, а ситуацията се усложняваше още повече от факта, че стъпалата бяха толкова тесни, че се налагаше да извъртам краката си и да стъпвам съвсем настрани. На терасата се бяха събрали всички туристи и в очакване на залеза бяха разпънали стативи и обективи. Една сюрия багански деца щъкаха между тях и продаваха картички и сувенири за по долар. Това беше и цената за кратка фотосесия, за която те бяха винаги готови. Не успях да се справя добре със заснемането на залеза, но за сметка на това гледката на оцветената в топла охра земя, проблясващите в далечината златни върхове на ступите и червеникавите силуети на пагодите на фона на залязващото слънце завинаги се запечата в съзнанието ми.

Денят ми приключи в малкия басейн на хотела, ограден от цъфтящи храсти, чиито цветчета дъждът беше разпилял във водата. Персоналът от няколко услужливи бирманци спретна малка маса за вечеря на зелена поляна (тъй като аз бях единствената гостенка). Тишината се нарушаваше единствено от далечна монотонна будистка мантра – молитва за дъжд.

Баганската молитва за дъжд се оказа ефективна и истински мусонен порой ме застигна в Мандалей. Летях до следващия град отново с Баган Еър, което се оказа нещо като маршрутно такси и за горе-долу 4 часа обикаляше 5-те големи града в страната. Летището в Мандалей беше толкова малко, колкото и това в Баган. Системата за чекиране за вътрешните полети в Мианмар е странна, поради пълната липса на компютъризация. Бордните карти се попълват от млади момичета на ръка на странно изглеждащия бирмански език, които връчват на пътника стикер в различен цвят. Този стикер означава на кой самолет трябва да се качиш. Всъщност, авиолиниите бяха точно 3 – Баган Еър, Мандалей Еър и Мианмар Еър, които всеки ден правеха гореспоменатата обиколка. Проблемът беше, че всяка сутрин и трите компании летяха по едно и също време, така че пред вратите на „гейта” заставаше служител на летището в лонджи и извикваше нещо на техния език, а след това предполагам и на английски. В този миг настъпваше объркване сред чакащите, предимно чужденци и започваше споглеждане пътниците с кои стикери са се подредили за отправяне пеш към самолета. Истината е, че системата се оказа безотказна и нямаше начин да изпуснеш полета, защото викачът оглеждаше всички в малката зала и правеше знаци и подканяше например на отнеслите се пътници с розови стикери, или връщаше онези, които не са разбрали, че жълтите стикери не са на ход.

В Мандалей ме посрещна младо момче, чийто английски определено ме затрудняваше, но още по-трудно ставана, когато го попитах нещо и той съвсем се оплиташе в отговорите си. Но желанието му да ме впечатли компенсираше английския. Летището беше на 50 км от града, и пътят минаваше през села, ниви и пазари и почти не усетих този час и половина. Млади жени с боядисани лица продаваха направо на улицата прясна риба и плодове, купчини китайска „водна трева” и яйца продупчени с клечки и готови за пиене. Натрапчивата миризма на манго (най-предпочитаният плод) се смесваше с тази на риба и живи пилета. Голи дечица с бръснати глави щъкаха навсякъде, а мъжете клечаха край пътя и обсъждаха някакви свои работи. Първата ни спирка бе голям действащ будистки манастир. Почти го наближихме и огромни, тежки капки започнаха да се разбиват върху предното стъкло на автомобила, а в следващия миг небето все едно се отвори и чистачките на старата Тойота се обезсмислиха. Не знам как се оправяше шофьорът, но пълната липса на видимост въобще не го притесни. Определено дъждът не обезпокояваше и другите участници в движението. Тези, които караха колелета, продължаваха невъзмутимо да въртят педали, пътниците в градския транспорт спокойно седяха абсолютно мокри, а тези, които се возеха върху натоварените камиони, в движение покриха стоката и седнаха отгоре, под дъжда. Само пешеходците отвориха чадъри, но продължаваха уверено да шляпат в образувалите се реки. Единствената притеснена от дъжда, бях аз. Надявах се, че след като е толкова обилен, ще бъде кратък, но бърках. Всички деца изскочиха по улиците и започнаха да се къпят, да скачат, да играят футбол под плющящия порой, падайки и въргаляйки се в огромните като езера локви. Разбрах, че това беше чакан и радостен дъжд.

Стигнахме до манастира и спряхме под голяма козирка. Дъждът се усили още повече и от водната пелена на по-малко от 50м едва се виждаха очертанията на сградите. Най-малките възпитаници на манастира, полуголи и абсолютно мокри, метяха камъните, които влачеше водата от отводнителните канали и превръщаха всичко в забавна игра. Дъждът не спираше, само от време на време намаляваше и се превръщаше в обикновен порой, а след това се изсипваше с нова сила. Реших, че е безсмислено да чакам и опаковах фотоапарата в непромокаемата си чанта, взех чадър и с моя гид тръгнахме да разглеждаме манастира. Като на всяко будистко място и тук всички посетители трябваше да са боси. Дъждът беше топъл, а шляпането боса във водата ме върна в детските ми години в квартала, когато майките викаха децата от балконите да се прибират, но играта на ластик беше далеч по-забавна.

Манастирът се състоеше от постройки в учудващо добро състояние за бирманските сгради. От време на време в дъждовната пелена се показваха червените силуети на монасите, понесли огромни чадъри над главите си. Стигнахме до една от трапезариите, където точно в 11 часа, след известяване с камбанен звън, монасите се събраха в редица по един, за да получат второто и последно ядене за деня си. Наредиха се един зад друг, по височина или по възраст. Лицата им бяха сериозни и красиви. Възрастен монах даде знак с малка камбана и всички влезнаха в огромната трапезария. Храната не беше разточителна - предимно ориз и зеленчуци. Те насядаха и започнаха да се хранят мълчейки - дори усмивките бяха забранени.

Продължаваше да вали, а ние се отправихме към близко село до Мандалей, където се намираше най-дългият тиков мост в света – 1200м. Бях разглеждала много снимки на Ubein bridge и имах огромно желание да проявя фотографско творчество, но непреставащият дъжд обърка планове ми. Истинската дължина на моста се губеше сред дъжда и само няколко смелчаци с колелета преминаваха по него. На връщане към града, дъждът спря изведнъж. Улиците се бяха превърнали в реки, а малките дворове на бамбуковите къщи бяха наводнени изцяло. Водата стигаше до праговете на къщите, които бяха повдигнати на колове около две педи. Улиците се изпълниха с хора, които газеха до колене в калната вода и това не ги смущаваше. Ако това се беше случило в България, моментално щеше да се обяви за национална катастрофа и да се поиска сметка от някой кризисен щаб или държавата. Тук това не правеше впечатление на никой. Животът продължаваше своя нормален ход, а явно този дъжд беше просто предвестника на мусонния сезон, който трябваше да започне след около половин месец. Докато стигнем до града, водата беше почти изчезнала, а на слънчевите места дори земята вече беше суха. Моят гид ми обясни, че почвата поема много бързо, и затова дори по време на дъждовния сезон, няма опасност от продължителни наводнения. Погледнах го с недоверие – в крайна сметка току що бях присъствала на наводнение, поне според моите представи. Но явно тук критерият отново беше различен.

Дворецът в Мандалей не беше внушителен, колкото очаквах. Парадните врати и централната зала бяха богато украсени и позлатени, но останалите сгради, декорирани с изкусна дърворезба, не бяха нещо невиждано. Имаше доста къщи, предимно за жените на краля, който явно е обичал удоволствията на живота. Някога кораловият дворец на свещения хълм Мандалей се е смятал за най-голямата дървена постройка в света и неговият разкош е възхищавал цяла Югоизточна Азия, провокирайки създаването на митове. Името „Мандалей” означава златен град. Може би това, което виждаме днес далеч не е истинското му лице, тъй като постройките са възстановки, след като всичко изчезнало в ужасяващ пожар през Втората световна война. За сметка на това, старият манастир, недалеч от двореца, беше устоял на превратностите на времето и беше запазил непокътната древната си красота. Изящните дърворезби, причудливите форми, преплитащи се една в друга, стотиците дървени лица на Буда пазеха свещени за будистите реликви. В Мандалей най-впечатляващ е храмът Кутодоу, известен като „Най-голямата библиотека в света”. В средата се издига пагода с позлатен връх, а около нея, в стройни бели редици са подредени ступи, в които грижливо се пазят около метър високи мраморни плочи, където са изсечени на санскрит свещените думи на Буда. Всяка ступа съхранява една страница. Общият им брой е 729 и за да се прочетат всички от един човек (ако чете по 8 часа на ден) са необходими точно 450 дни.
Денят приключи с хипнотичната гледка на залеза над „златния град” от високата тераса на една пагода от хълма Мандалей. Имах чувството, че това е едно от основните забавления на хората в тази страна и нищо чудно, имайки предвид нощните им заведения. Последният ми ден в Мианмар прекарах в Янгон. Полетът ми за Бангкок беше късно следобед и реших да наема кола (тъй като на летището няма багажно отделение, а и не ми се рискуваше) и отново да видя Шведагон. Беше обикновен ден и в храма нямаше много хора. Прекарах няколко часа, които не забелязах как отлетяха. Седях в тишината, наслаждавах се на красотата на сияйната пагода и на хората, които извършваха своите будистки ритуали или медитираха. Обгърната от неземно спокойствие, с някак по-лека душа, си тръгнах от това мистично място. Бурята, която започна, докато пътувах към летището, не ме изненада, но когато цялото летище остана без ток, всички табла изгаснаха, а сградата се разтресе от гръмотевици - признавам си, изпитах леко притеснение. Единственото ми успокоение беше, че летището не е толкова натоварено, имайки предвид, че за следващите 12 часа имаше само три излитащи полета. Токът дойде след 15 мин, но докато чаках в продължение на 2 часа, много от таблата не успяха да заработят нормално.

Когато се качих на самолета за Бангкок, небето вече се беше успокоило, а в главата ми се въртеше една мисъл на Киплинг, която може би най-добре описва красивата, непозната страна, наречена Мианмар:
„Това е Бирма и винаги ще бъде по-различна от всяка друга страна по света, която познаваме”.

http://www.moetopatuvane.com/default/showItinerary/23

      Добави във Facebook

Дайте Вашата оценка за този пътепис



Коментари
  Все още няма направени коментари!
Всички полета са задължителни!        Подател:*
 Код за оторизация:
*
anti robot anti robot anti robot anti robot anti robot



Потърси и резервирай online хотел в Мианмар      Потърси и резервирай online самолетен полет до Мианмар      Екскурзии и почивки в Мианмар, оферти







sp
Онлайн резервации на самолетни билети sp
sp

sp
sp
sp