sp
Потребител    Парола  

Нов потребител   Забравена парола

НачалоЗа идеятаКласиранеПартньроиКонтакт
    





Маршрут
sp
sp
 
Говорилня (0 теми)
 
Click for Янгон, Myanmar Forecast
 
sp
Пътепис за Мианмар

Флаг Мианмар    Мианмар

  Бирма- любимата на Буда I
  Публикуван от preciosa на 12 октомври 2010 г.
  Този пътепис е прочетен 447 пъти, рейтинг: 4.33

    Преди 2 години реших, че е време да посетя загадъчната Бирма, която отскоро се нарича Мианмар. Но точно тогава страната бе разтърсена от бунтове срещу управляващата военна хунта. В интернет се появиха снимки на улиците на Янгон, заляти от хиляди монаси, облечени в червени роби. Сега, 2 години по-късно, страната изглеждаше спокойна и аз реших смело да се отправя към бившата британска колония.

В България не знаем почти нищо за Мианмар. Може би дочуваме нещо само когато над 200 000 мианмарци са загинали от поредното природно бедствие, когато се появят разтърсващи снимки от редовната разправа на управляващата военна хунта с решилите да протестират монаси и студенти, или крехката опозиционна лидерка Аунг Сан (Нобелов лауреат за мир) отново попадне под строг домашен арест. Обикновено, дори не обръщаме внимание на класациите за най-бедни страни, където Мианмар се нарежда до Мали и Сомалия. Страната живее изключително изолирано и може би затова изваждането на виза се оказа цяло приключение. След като безуспешно се опитах да се свържа с най-близките посолства на Мианмар – в Сърбия и Австрия, се принудих да пиша на няколко адреса, надявайки се на отговор. След 3 дена получих мило писмо от г-н Уин (служител във визовия отдел на не знам кое министерство), който дълго ми обясняваше процеса за получаване на виза. Въпросите бяха много – от първи отличителни белези, като цвят на коса, очи, височина, до религиозна и расова принадлежност, както и професионална реализация. Г-н Уин явно скучаеше и започна усилено да ми пише мейли, в които ме информираше за времето в страната му, колко безопасно и интересно ще бъде моето пътуване и живо се интересуваше от здравето, работата ми и всичко останало. След странната кореспонденция, един ден преди да замина, получих поредното обширно писмо, в което той ме известяваше, че визата ще ме чака на летището, заедно с неговия помощник, на когото трябва да дам бакшиш от 5 долара. Последното беше изказано с няколко дълги изречения и дебело подчертано.

И така, след безкрайните указания на г-н Уин - заминах за Мианмар. След дългото пътуване през Дубай и Бангкок и още по-дългото чакане на огромното летище в тайландската столица, най-накрая се качих на самолета за Янгон. Въобще не се учудих, че на този полет нямаше много европейци, а аз бях единствената бяла жена. Какво пък, човек трябва да е авантюрист поне малко!!!
Истинско притеснение ме обхвана, когато самолетът започна да се спуска към 20.30 ч местно време над явно голям град. Проблемът беше, че столицата Янгон е невероятно тъмна, само тук-там мъждукаха слаби светлини. По нищо не приличаше на греещия отвсякъде Бангкок, дори не напомняше и на нашата столица от времето на режима на тока. Знаех, че страната има огромни проблеми с електричеството, но не бях подготвена за мрака, който ме посрещна.
Летището беше малко и много объркано. Помощникът на г-н Уин веднага ме разпозна (просто нямаше с коя друга да ме сбърка) и ме преведе през всички контролни постове. Даде ми и визата, като ми обясни, че се наложило да се промени моята професия, тъй като журналистите не били добре дошли в тяхната страна и затова си е позволил да ме пише учителка.

По пътя до хотела не се впечатлих от града. Дори не бих казала, че прилича на голяма столица (с около 5 млн. жителя), а по-скоро на някое малко провинциално градче, с няколко зле и отдавна построени блокчета. Беше едва около 21.00 ч и градът вече се готвеше за сън.
На следващата сутрин, още със ставането ми, дръпнах завесите на хотелската стая и просто ахнах! Пред мен се ширеше огромен парк, с буйнорастящи палми, а в края му блестеше златната шапка на пагодата Шведагон. Гледката ме порази със своята екзотика - все едно се бях потопила в стара азиатска приказка. От моя гид Дороти разбрах, че голяма част от растителността в Янгон буквално е била изкоренена от миналогодишния ураган Наргис.

В центъра на оживената бирманска столица, на върха на хълма Сингутара, насред тропическата растителност се издигаше символът на Бирма – златната пагода Шведагон. Тя поразява не само с размера и великолепието си, а с уникалната си красота, неприсъща на християнските храмове. 50-те тона злато и хилядите скъпоценни камъни не тежаха, не смазваха човека, не подчертаваха разстоянието между него и Бог. Напротив, извисяваха човека почти до божественото ниво, превръщаха го в Бого-човек, който е надарен с уникалния талант да създава красота. Златната шапка на ступата отразяваше яркото слънце, а белите олтари разпръскваха светлина наоколо. Основният храм е заобиколен от множество малки светилища, повечето бели в основата си и с малки позлатени шапки, а други – изцяло боядисани със златна боя, подредени в перфектна дъга около него. Отстрани имаше големи и малки павилиони, с красиви дървени, висящи един над друг зелено-златни покриви. Върхът на ступите е украсен с чадър от златни клонки и скъпоценни камъни, които звънтяха тихо от лекия ветрец.

Застанах под един павилион и започнах да наблюдавам будистката приказка, в която бях попаднала. Денят беше 1-ви май (тук също се празнува), така че храмът беше изпълнен с хора, които спокойно прекарваха почивния си ден сред будистките символи. Някои приготвяха храна за монасите, цели семейства седяха и обядваха, все едно са на пикник в парка, трети отправяха молитви или се наслаждаваха на кратка дрямка. Храмът се оживяваше от хилядите боси крака, които стъпваха по горещите мраморни плочи, от аромата на жасминовите цветове и запалените благовония. Монаси от всички възрасти преминаваха като в старинен будистки ритуал, облечени в наситено червените си роби, пазейки сянка с големите си чадъри.

Стана време за обяд и с моята екскурзоводка отидохме в „Зеления слон” – малко ресторантче, с тикова тераса, потънала в зеленина. В Мианмар почти навсякъде може да избирате между китайска, тайска или местна кухня. Аз предпочетох мианмарска храна. Туристите са много облекчени и вместо да се чудят и разпитват кое какво означава им се предлага меню, което включва няколко ястия и супа. Оказа се, че местната кухня е доста пикантна, но за сметка на това безкрайно вкусна. Бирманците си бяха присвоили най-доброто от индийската и китайската кухня. Месото, независимо какво, винаги е добре приготвено и поднесено с пикантни сосове, които не са тежки, колкото индийските. Зеленчуците преминават бърза топлинна обработка и така запазват вкуса и свежестта си. Купата с бял ориз е задължителна за всяко ядене. За по-малко от долар може да получите почти половин кило кралски скариди, най-големите, които някога сте виждали. В Мианмар не се яде с китайски клечки, въпреки че храната, подобно на китайската се поднася на малки късчета. Обикновените хора ядат с пръсти, а в ресторантите се използват вилици. Докато допивах леката местна бира Tiger, Дороти ми разказа, че будистката седмица има 8 дни, като денят сряда се дели на сряда сутрин и сряда следобед. Всеки ден от седмицата има собствено животно покровител. А във всяка пагода има олтари на животните на деня. Тъй като съм родена в петък, моето животно се оказа морско свинче. Няма да крия, че се почувствах разочарована от незначителното ми животно. Но веднага след това се възгордях, като разбрах, че и Буда е роден в петък. Може пък морското свинче да има някакви скрити достойнства, неизвестни на нас, европейците.

Дороти твърдо ми показа, че няма желание да обсъжда политическата ситуация в страната, но за сметка на това ме уведоми за черния курс на долара, около 2 пъти по-висок от официалния и набързо ми смени две стотачки, които получих, завити във вестник.

Следобедът посетихме още пагоди, които след невероятния блясък на Шведагон не ме впечатлиха . Въпреки това, всяка една от тях беше със златна шапка, богато украсена със скъпоценности статуя на Буда и съхраняваща важна реликва. Пред входа на една от тях, младо момиче продаваше птички, които срещу долар можеш да освободиш и по този начин да принесеш дар на Буда. На друго място имаше нещо като на стрелбище и срещу шепа дребни банкноти можеш да си пожелаеш нещо и ако улучиш, Буда ще сбъдне желанието ти.

След като пихме кафе в най-известния хотел в Янгон – Странд, носещ белезите на добрите времена на колониалната епоха, с Дороти поехме пеша из града. Улиците на Янгон бяха оживени. Но не си представяйте автомобилен трафик и задръствания. Просто движението е безкрайно объркано. Трябваше ми време да осъзная какво точно не е наред – а именно, че повечето коли бяха с ляв волан, докато движението е в дясно. На питащия ми поглед, Дороти спокойно обясни, че дълго след колониализма, движението е било ляво, както във всички бивши британски колонии. Докато един ден управляващите решили да прекратят това и въвели нормалното за нас дясно движение. Започнали да внасят коли с десен волан, но тези с левия си останали. Явно това объркало тотално работата и сега движението е нито ляво, нито дясно, а на който както му харесва. Освен това, наред с възстарите автомобили, предимно евтини японски, на улицата се движеше всичко, на което е възможно да се прикрепи колело – от ръчни колички, моторни двуколесни рикши, до каручки с волове. Впечатлителен е градският транспорт – представлява средно големи камиончета, на които в каросерията се возят максимално количество пътници. Понякога пътникът има възможност да се захване само с една ръка и половин стъпало, но това не означава, че билетът му ще е по-евтин. На улицата се върши и всичко останало – там са фризьорските салони и бръснарници, готвят се всевъзможни неща (набързо подминах една огромна тава с едри пържени скакалци), продава се всичко, за което може да се сетиш.

Жените и мъжете в Мианмар са облечени в дълги памучни или копринени поли. Наричат ги „лонджи” и до колкото разбрах, в този климат вършат отлична работа. Мъжете ги връзват отпред на голям възел, който изпълнява роля и на портмоне, а краката им са обути в удобни сандали. Жените са облечени подобно, но възелът го крият отстрани. Всъщност, жените на Мианмар са много красиви, фини, с очевидно крехка костна структура. Лицата им са тъмни, но с нежни, издължени черти и леко дръпнати очи. Мажат се с нещо, наподобяващо засъхнала глина – оказа се кора на дърво, стрита във вода. С тези древни методи се предпазват от силното слънце, а Дороти потвърди, че го използват и за грим. И жените, и мъжете са слаби и ниски.

По улиците на Янгон монаси в традиционни червени роби можеш да срещнеш на всяка крачка. Всички са обръснати до голо. Те са навсякъде - не само в храмовете, а на спирките на градския транспорт, в рейсовете... За мен гледката си остана екзотична през цялото пътуване и затова лакомо се нахвърлях върху всеки монах и правех поне около 15 снимки наведнъж. Повечето от тях се усмихваха мило, а децата се радваха и позираха с огромно удоволствие.

Това, което ме впечатли най-силно е, че всички хора изглеждаха щастливи и носеха своята очевидна бедност с достойнство. А може би бяха щастливи, защото всъщност не знаеха колко са бедни!? Те живеят в своя изолиран свят без мобилни телефони (тук сим картата струва около 2500 щатски долара и човек с мобилен телефон е изключителна рядкост), без интернет и новини от света.

Мианмар е богата държава. Плодородната и почва дава няколко реколти годишно от ориз, а дълбоко в нея лежат големи находища на всякакви руди и минерали и най-вече скъпоценни камъни – рубините „гълъбова кръв”, с наситен горещ червен цвят се срещат само тук. Въпреки това, страната се нарежда сред най-бедните и слабо развити страни в света. Електричеството не достига. Ресторантите и хотелите разчитат на собствени генератори. В ресторантите и магазините за сувенири, които се посещават от туристи генераторите се включват, когато те пристигнат. През останалото време служителите седят на тъмно и без работещи климатици. Токовите удари са нещо нормално, затова е препоръчително да ползвате минимално контактите. Аз пестях батерията на лаптопа като най-ценното нещо, а мощният ми сешоар на няколко пъти изгори електрическата верига в хотелската стая.

В хотела в Янгон имаше нощно заведение, което реших да посетя. Беше малък бар, в стил нашите кафенета от последните години на социализма, с три певици и вял оркестър, които се опитваха да пеят евъргрийни, но чак в края на песента се досещах ккои са. Най-странното бе, че в 21 ч барът вече беше пълен и предполагам, че към 24 ч затваряше. Това беше едно от петте нощни заведения в Янгон, които Дороти ми изреди.

      Добави във Facebook

Дайте Вашата оценка за този пътепис



Коментари
  Все още няма направени коментари!
Всички полета са задължителни!        Подател:*
 Код за оторизация:
*
anti robot anti robot anti robot anti robot anti robot



Потърси и резервирай online хотел в Мианмар      Потърси и резервирай online самолетен полет до Мианмар      Екскурзии и почивки в Мианмар, оферти







sp
Онлайн резервации на самолетни билети sp
sp

sp
sp
sp