sp
Потребител    Парола  

Нов потребител   Забравена парола

НачалоЗа идеятаКласиранеПартньроиКонтакт
    





Маршрут
sp
sp
 
Говорилня (0 теми)
 
Click for Сантяго де Чиле, Чили Forecast
 
sp
Пътепис за Чили

Флаг Чили    Чили

  Чили – страната на слънчевите хора
  Публикуван от gogi99 на 31 януари 2011 г.
  Този пътепис е прочетен 585 пъти, рейтинг: 4.75

    Вече три пъти посещавам тази невероятна страна и всеки път когато си тръгвам, си пожелавам "доскоро" и се питам каква е тайната, която ме привлича като магнит?!

Когато за първи път поех от Буенос Айрес към Сантяго, летяхме половин час над Андите. Беше пролет, снегове от зимата още покриваха върховете. Неописуема гледка са тези безконечни, навързани гиганти, порещи синевата, целите в бяло и отсечени като с магически меч. Седиш прикован безмълвно към прозореца и си тотално омагьосан. После крачиш по улиците на Сантяго и магията не те напуска – слънцето грее ослепително, между сградите се подават далечни, призрачни върхове, изящни градини с шумящи фонтани... Изключителна чистота и хармония. Ресторантите по тротоарите са с такава атмосфера, че единственото, което ти се иска, е да се местиш от един в друг.
Пътувайки към Чили, повечето хора нямат представа къде отиват и какво ги очаква. Та какво знаем ние за Чили! Пиночет, Салвадор Алиенде, а някои са чували и за Изабел Алиенде... Но за да се създаде подобна хармония в многомилионния град, малко по малко разбираш, че хората са тези, които носят най-голямата магия. Те са спокойни. Ведри. Очите им са широко отворени като на децата, гледат открито, без притворство и без страх. Иска ми се да остана завинаги в Сантяго, но няма как, отправям се към

Атакама – най-сухата пустиня в света.

Под мен се разстила необятно пространство, обагрено предимно в керемиден цвят, напукано от огромни процепи, образуващи найневероятни форми. Кацаме в Калама. Оттам с джипове потегляме за Сан Педро де Атакама – очарователно малко градче в сърцето на пустинята. Това, което прави тази пустиня различна от останалите, е, че не е пясъчна и е многолика. Навремето е била дъно на море. Оттогава е останала много сол, пръсната по цялата повърхност. Там са и най-високите гейзери в света – над 4700 метра. Тръгнахме към 4 часа от хотела, по тъмно, за да стигнем по изгрев слънце до гейзерите – тогава парата се вижда най-добре, защото е още хладно. Пристигнахме точно когато небето започна да се оцветява в розово. Оказа се, че това е огромна площ, надупчена като сирене и отвсякъде излиза пара. Някои стълбове стигаха до 30 метра! Магията се усилваше и от това, че наоколо няма тълпи туристи и ти си сам с природната стихия. Заставам на ръба на гейзера, докато още не излиза пара и усещам тътена на недрата. Трудно може да се опише това чувство с човешки средства. Губиш усещане за време и пространство. И тогава парата започва да си проправя път нагоре. Всичко вибрира. Винаги съм вярвала, че именно това е смисълът на пътуванията – усещанията. Миг като този не се забравя цял живот. Когато слънцето се издигна и температурата на въздуха се покачи с десетина градуса, гейзерите се "укротиха" бързо, а нас ни чакаше закуска сред тях.
На следващия ден се отправихме към един от найголемите солници в света, дълъг цели 90 километра! Огромно пространство, океан в бяло. На места "изникват" градини от корали, на други виждаме "застинали вълни", на трети – лагуни с вода, които приютяват три от общо петте вида фламинго на планетата. Гледката е толкова смайваща, че вървиш с часове запленен или стоиш като хипнотизиран. И тогава идва залезът. Огненото кълбо като че се увеличава до невъзможност и после те поглъща в своя златистобял безкрай. С огромно съжаление напускам този лунен свят. Продължавам към Пуерто Монт – друго изумително място в Андите. Тук първото усещане е за Швейцария – всичко е толкова зелено и чисто, подредено и хармонично. Но с това приликите се изчерпват. Тръгваме по нескончаем прав път, а край нас, на километри се простират гъсти, жълти, високи до два метра храсти. Те са като развяваща се стена в огненожълто, а около нас се извисяват конусите на вулкани – великани, високи над 6000 метра, със снежнобели шапки, опасани в облаци там, където свършва в основата снега, а основите се губят в езерата, за да дадат възможност на върха да блесне отново в своето водно отражение.

Завършваме с енигматичния

Великденски остров,

наричан от местните Рапа Нуи. Много бях слушала за него и всичките истории – все невероятни. И до ден днешен не мога да разбера кое прави това място толкова специално. Дали е пустошта – тук основната растителност е дълбоката изсъхнала трева, люшкана безспир от вятъра. Или стотиците каменни фигури, наречени Моаи. Или пък загадъчните погледи на местното полинезийско население. Или легендите за хората птици, за девици с перлена кожа, държани с месеци в пещери без слънце, за да са бели, за канабализъм и братоубийствени войни. Може би всичко, взето заедно. Когато за първи път отидох на Рапа Нуи, изживях за три дни повече, отколкото за цяла година на друго място. Докоснах се до "пъпа" на света – камъкът с най-съвършено обла форма, стоящ на мястото където се събират енергийните линии на Земята, влизах в призрачни пещери, яздих по залез, бях на онова магнетично нанадолнище, където колите са изключени от скорост, но тръгват да вървят нагоре! Мястото беше толкова вълшебно, че си пожелах да се върна там поне за месец. Дано ми се случи...

Текст и снимки: Грациела Миланова

      Добави във Facebook

Снимка 1

Дайте Вашата оценка за този пътепис



Коментари
  Все още няма направени коментари!
Всички полета са задължителни!        Подател:*
 Код за оторизация:
*
anti robot anti robot anti robot anti robot anti robot



Потърси и резервирай online хотел в Чили      Потърси и резервирай online самолетен полет до Чили      Екскурзии и почивки в Чили, оферти







sp
Онлайн резервации на самолетни билети sp
sp

sp
sp
sp